04 Октомври 2013 - Първи ден в Рио де Жанейро, Бразилия

3 Октомври: Лондон – Рио

Заминаване – 13:15; Пристигане – 20:55 – Продължителност на пътуването 11:40 ч.

Хотел – Ibis Rio de Janeiro Copacabana, Min Viveiro de Castro134 Copacabana 22021- 01 Rio de Janeiro

4 Октомври 2013 година – Първи ден в Рио де Жанейро, Бразилия

Линкове към филми направени по снимки от първия ден в Рио де Жанейро, Бразилия:

01 Confetaria Colombo_Rio de Janeiro_Brazil

https://www.youtube.com/watch?v=Ij0z2ccv1cE&list=PLfnLhn7MY3pVlQpAHGTagprHPmB3KxJEM&index=2

***********************************************************************

02 Rio de Janeiro_Brazil

https://www.youtube.com/watch?v=leE4bQB9Vxg&list=PLfnLhn7MY3pVlQpAHGTagprHPmB3KxJEM&index=3

************************************************************************

03 Sugar Loaf_Rio de Janeiro_Brazil 

https://www.youtube.com/watch?v=2l2fvIt_Uvs&list=PLfnLhn7MY3pVlQpAHGTagprHPmB3KxJEM&index=4

***********************************************************************

04 Sugar Loaf in the Night_Rio de Janeiro_Brazil 

https://www.youtube.com/watch?v=t_y_TdKqboU&list=PLfnLhn7MY3pVlQpAHGTagprHPmB3KxJEM&index=5

Самолетът ни заминаваше от летище Хитроу, Лондон в 13:15 часа за Рио де Жанейро, Бразилия. С метрото пътувахме удобно и приятно до летището. Пристигнахме навреме. Много се вълнувахме как ще летим и как ще издържим 12 часовия полет. Всичко мина благополучно. Стюардесите бяха любезни. Храната беше относително добра. Даваха ни достатъчно течности и най-вече вода за пиене. Бърборейки, разхождайки се напред, назад пристигнахме без да се отегчаваме в Рио де Жанейро.

Самолетът кацна към 8 часа вечерта. Взехме такси до хотел Ибис на ул. "Вивейрос де Кастро", което определено беше по-скъпо, отколкото, ако бяхме пътували в обратна посока, но нямахме избор. Пристигаме късно вечерта, в непознат град, в непозната страна, за която непрекъснато ни се напомняше да ползваме таксита за превоз, да не носим бижута и други ценности с нас. Да внимаваме на всяка крачка. Това беше доста изнервящо, но пък красотата на страната, природата и добродушието на повечето бразилци, ни караше често да забравяме за тези предупреждения.

Хотелът се намираше близо до плажа Копакабана. Лео, бразилец, приятел на Златомира й беше препоръчал да резервира само реномирани хотели в туристически райони за по-голяма безопасност. Бяхме надъхани, че в Бразилия цари голяма престъпност, затова не си взехме нито едно бижу. Носехме всичко в ранички на гърба. Озъртахме се, когато правехме снимки. Не смеехме да си показваме фотоапаратите и видеокамерата. Носехме малко пари и то така, че да няма възможност за кражба. Този страх ни преследваше навсякъде и през цялото време докато бяхме в Бразилия. Заради този страх не можах да направя филми на интересни и впечатляващи места.

Стаята се оказа просторна с хубава баня, но без никакъв изглед. Виждахме стените на отсрещната сграда. Небето почти не се виждаше. В едно малко късче оловно синьо небе се виждаха летящи птици, които много приличаха на пиродактили. По-късно разбрахме, че това са бели чапли.

Имахме намерение да излезем за вечеря, но в последствие се отказахме. Вечеряхме сандвичите, които си направихме в Лондон и плодовете, които носехме с нас. Имахме няколко марсчета и други шоколадови десертчета за всеки случай. Те бяха предостатъчни за да се нахраним и да не излизаме навън, а да си оправим багажа, да се приготвим за другия ден и да си легнем навреме. Трябваше да преодолеем четиричасовата разлика с Лондон, а за мен плюс още два часа отгоре. По-лесно и по-бързо става, когато още отначалото се влезе в местния ритъм на живот.

Първият ден в Рио беше дъждовен. Пороен дъжд се изсипа и провали заплануваната ни разходка из града и изкачването на Захарната бучка (Pão dе Açúcar) на бразилски или (Sugar Loaf) на английски. С метрото отидохме до центъра му, където се намираше сладкарница Коломбо (Colombo) - препоръчвана от туристите като приятно заведение за хранене. Бяхме гладни, а сладкарницата предлагаше невероятни лакомства. Искаше ни се да опитаме от всичко, но как да стане това?! Просто беше невъзможно! Накрая си купихме два десерта от многолистно тесто с различни пълнежи и украса. Единият беше с млечен крем и ягоди, а другият с шоколад и банан. Поръчахме си и топъл шоколад. Той беше най-вкусното нещо, което сме опитвали. Много приличаше на този от френските сладкарници в Лондон. Кифличките от многолистно тесто не бяха толкова вкусни, колкото очаквахме. Дали заради кремовете вътре, дали тестото не беше хубаво, но не бяха хрупкави и свежи, каквито ни се искаше и каквито сме яли преди. Много ме съблазняваха кремчетата и сладките с кокосови стърготини, но така и не си поръчах от тях. Беше ме срам да си поискам. С възрастта, ставам все по-лакома за сладки неща – пасти, тортички, кремове.

Дъждът не спираше и ние трябваше да стоим търпеливо в сладкарницата, която беше истинско произведение на външната и най-вече на вътрешната архитектура. Разностранна реч се носеше навред из заведението. Сервитьорите тихо и акуратно обслужваха клиентите.

На съседната маса сервираха някакви сандвичи, които съблазниха Златомира. Поръчахме един, но те ни го разделиха на две. Беше достатъчен за да се нахраним и двете. Докато приключим с обеда, дъждът най-после спря и ние сити и доволни напуснахме сладкарницата. Разхождахме се по все още мокрите улици на Рио. Минахме край сградата на Съда, където имаше протестиращи. Исканията на студентите бяха да пътуват безплатно в градския транспорт.

моята част от сандвича

Отново заръмя, но не силно. Не след дълго спря. Ние продължавахме да се разхождаме. Минавахме покрай интересни сгради, църкви, когато се озовахме на един булевард, в дъното на който видяхме Захарната бучка (Pão dе Açúcar) на бразилски или (Sugar Loaf) на английски.

Насочихме се натам. Хълмът беше в плановете ни, но заради облачното и дъждовно време не се надявахме да се изкачим на него този ден. Решихме, че така или иначе сме тръгнали да се разхождаме, да продължим в тази посока. Ако стигнем навреме ще разгледаме града от високо, ако – не, поне ще разберем какво е работното време на телеферикото (teleférico) (въжената линия с кабинки, които изкачват туристите на върха на хълма).

Хълмът представлява монополитен гранит и кварц. Кабинките събират по 65 пътника, а въжената линия е около 1400 м. дълга. Те се движат на всеки 20 минути и свързват двата хълма Pão dе Açúcar и Morro da Urca. Въжената линия (teleférico) е построена през 1912 година. Ремонтирана е през 1972/73 и 2008 година.

Вървейки стигнахме до плажа Фламинго край залива Гуанабара. Движехме се по алеите със свежа зеленина, правехме снимки и се забавлявахме, наслаждавайки се на природата, на интересната и непозната растителност. Въпреки мрачното време, бяхме щастливи, че сме в Рио. Радвахме се на тишината и спокойствието. Плажът беше пуст. Само продавачи на субтропични плодове стояха и чакаха търпеливо купувачи. Вървяхме часове наред по крайбрежната ивица. От време на време по алеята бавно преминаваше по една полицейска кола. Не знаехме дали това е за добро или за зло. Все пак би трябвало да сме по-спокойни, щом патрулира полиция. Поне се надявахме, че няма да има престъпници в този район. В туристическите сайтове пишеше, че в Бразилия има засилена полицейска охрана заради предстоящото световно футболно първенство през 2014 година.

Продължавахме да вървим покрай пясъчната ивица, правейки снимки, съзерцавайки непознатата растителност. Силно впечатление ни направиха дървета с плодове като ханбални топки, чиито цветове бяха невероятно нежни и красиви. Кой би помислил, че от това цвете в розово-бяло ще се роди такъв безличен плод, приличащ на ханбална топка?! Дърветата, отрупани с този вид плодове, растяха в малки горички, около плажа Фламинго край който се движехме. Чудехме се какво ли има вътре? Те приличаха на кокосови орехи. В една от горичките намерихме разцепен на няколко парчета плод. Бяхме изненадани, защото вътрешността му много наподобяваше на огромен грейпфрут или помело, но пък имаше дебела двупластова черупка.

По нататък видяхме други палми с плодове на гигантска зелена круша. Срещахме палми, които в Европа се отглеждат в саксии, а в Бразилия растяха като огромни дървета. Ружата, която в България расте във вид на не голям храст, там бяха огромни храсти изглеждащи на дървета с големи размери, дънерите на които едва можеха да се обхванат от няколко души.

Беше ни много интересно да се движим и да разглеждаме всичко ново и непознато за нас.

Недалече се виждаше едно съвсем малко летище, на което много често кацаха самолети на бразилската компания Gol. То беше толкова миниатюрно и леко стръмно, че се учудвахме на уменията на летците как успяват да го улучат, да кацнат, да спрат и отново да полетят. Те наистина бяха много умели, защото трябваше добре да преценят къде да се насочат за да кацнат, защото на пътя им се намираше хълма Захарната бучка (Pão de Açùcar или Sugar Loaf), а времето беше облачно и мъгливо. Видимостта ограничена.

В далечината сред облаците и мъглата разперил ръце се виждаше като мираж статуята на Христос Спасителя (Cristo Rendetor).

На плажа на няколко места имаше сергии с тропически плодове и други неща. Палатките бяха направени от различни късове найлони. Отчаяните продавачи се суетяха около сергията си. Нямаше почти никакви клиенти.

Плажа Фламинго

Бяла чапла

Хълмовете Pão dе Açúcar и Morro da Urca

Вървяхме повече от три часа без да спрем, а хълмът се виждаше все още в далечината. Мислехме, че Захарната бучка се намира близо, но се оказа, доста по-далече от очакваното. Вече започнахме да се изморяваме. Искаше ми се да поседна поне за малко. Краката започнаха да ме наболяват. В същото време нямахме представа до колко часа работи станцията на въжената линия. Почти наближаваше четири часа. Обикновено туристическите обекти ги затварят по това време. Крепеше ни надеждата, че кабинките все още се движеха. Бяхме изминали много повече, отколкото ни оставаше, затова решихме, че дори и да затворят, е добре да проверим за работното време за да знаем поне на другия ден кога да отидем. Така и така сме били толкова път поне да сме наясно с разписанието на телеферикото (teleférico). Речено – сторено. Продължавахме упорито да вървим напред. Когато съвсем се приближихме, разбрахме, че за да стигнем до станцията на въжената линия ще трябва да заобиколим един голям залив и да преминем покрай доста жилищни блокове. Умората обаче си каза думата и ние решихме да потърсим такси. Това също се оказа доста трудна задача, защото към края на плажа Фламинго се стигаше до улица с 8 платна, по която с голяма скорост профучаваха автомобили. Беше невъзможно да се пресече. Трябваше да потърсим място, откъдето да преминем от страната на сградите, където бихме могли по-лесно да намерим таксита. Още доста дълго вървяхме докато намерим мост или подлез за да стигнем до стоянката на такситата. Намерихме няколко чакащи таксита, но никой не ни обърна внимание. Златомира най-после успя да привлече вниманието на един и се опита да му обясни на английски и с помощта на английско-португалския разговорник къде искаме да отидем. Тогава се натрупаха и други шофьори около нас. С колективен ум успяха да ни разберат и се качихме на едно такси, което ни закара до станцията на въжената линия. По улиците имаше задръстване, но все пак успяхме за 12 реала да стигнем дотам. За наш късмет телеферикото работеше. Купихме билети и щастливи, че не сме вървяли напразно, се качихме в кабината.

Залива Гуанабара

Изглед от хълма Morro da Urca

На хълма Morro da Urca

Изкачването до върха ставаше на два етапа. Първата спирка бе по-нисък хълм (Morro da Urca) на който имаше площадка, от където също можеше да се разгледа града и да се направят снимки. Тук имаше хеликоптерна площадка. С хеликоптер можеше да се направи обиколка над централната част на Рио. Когато се издигахме нагоре тъкмо кацна един хеликоптер. Няколко пътника се затичаха да се качат вътре.

на хълма Захарната бучка в Рио де Жанейро

 

Обиколихме хълмчето обрасло със субтропическа растителност. Имаше магазини за сувенири, храна и напитки. Вървеше се по алеи с пейки и красив изглед към града и хълмовете, около които е изграден Рио.

 

  

  

 

Въпреки мрачното време, което никак не беше подходящо за красиви, ясни и контрастни снимки, настроението ни беше добро и ние не преставахме да щракаме и да щракаме. Много се зарадвахме, когато разбрахме, че хълмовете са отворени за посещение чак до 20 часа. Мислехме да си направим снимките и да си тръгваме, но приказната гледка, която се разкриваше пред нас все повече и повече ни запленяваше. Престанахме да бързаме. Гледката от Захарната бучка  беше невероятна. Смяната на светлината, дори и в това мрачно време беше очарователна. Толкова беше красиво, че не ни се тръгваше. В действителност все още беше рано. В 18 часа започна да се смрачава, а до 20 часа стана съвсем тъмно, но светлините на града бяха запленяващи. Корковадо макар и в далечината, светеше целия във формата на кръст. Плажовете, осветени с хиляди лампи, блещукаха в далечината, а Рио де Жанейро, осветен с милиони лампи, беше в краката ни. Беше невероятно красиво! Дъхът ни замря пред тази красива гледка. Кой би предположил, че ще имаме такъв късмет да видим Рио и през деня и през нощта?! Забравихме за престъпността и за опасността по улиците. Беше ни много хубаво, затова не преставахме да снимаме и да се дивим на красотата под нас. Чувствахме се свободни и защитени. От океана подухна бриз и ние облякохме тънките якенца, които носехме с нас. Въпреки мрачното и облачно време прекарахме чудесно.

Беше красива, спокойна и прекрасна нощ, която ще остави дълбока следа в спомените ни за един прекрасен град. Бяхме на седмото небе от щастие, че имахме достатъчно време да разгледаме на спокойствие Рио както през деня, така и на нощна светлина.

Ще си призная, че малко се страхувах как ще се приберем до хотела в този космополитен и непознат за нас град. За щастие всичко мина благополучно. Прибрахме се без проблеми с такси. Такситата чакаха пред изхода на въжената линия. Не ни се налагаше дори да чакаме. Прибрахме се точно за вечеря.

В хотела поразпитахме къде бихме могли да вечеряме. Недалече имаше ресторант, който продаваше сготвена храна на килограм. Аз малко скептично бях настроена. Какъв ще е този ресторант на килограм?! Оказа се, че готвят вкусни неща, от които можеш да си направиш прекрасна вечеря. В една чиния избираш от всичко каквото ти харесва. Накрая тя, с цялото съдържание се тегли и плащаш обща цена за това, което си избрал. Много ми хареса, защото можеш да си направиш вечеря по собствен избор от няколко ястия. Наистина беше вкусно.

Сити и доволни тръгнахме към плажната ивица Копакабана (Copacabana). Плажът и алеята край него бяха осветени. Други туристи се разхождаха по тях. Ние също се включихме в разходката. Неусетно стигнахме почти до следващия плаж Ипанема. Беше тихо, приятно и спокойно. Тук - там имаше малки ресторантчета, от които се носеха апетитни миризми на готвено, на фона на лека и приятна музика. Надникнахме в менютата им, които висяха на табелка с впечатляващи снимки, мамещи гладните туристи. Цените бяха доста по-високи от тези, с които ние се нахранихме. Опитът на Мира беше доста ценен. Тя беше за втори път в Бразилия. Макар и да бяха минали седем години откакто е била там, нейният опит и спомени от тази страна, много ни помогна да се ориентираме в обстановката, цените и храните. Направихме си чудесна разходка. Цял ден бяхме ходили, но това не ни попречи да продължим да се разхождаме и огледаме плажа и околността през нощта. Хотелът ни се намираше недалеч и затова не се безпокояхме за нищо.

Плажът Копакабана се намира в едноименния квартал, разположен в сърцето на град Рио де Жанейро, Бразилия. Той е сред най-елитните и красиви плажове в цял свят. Четирикилометровата ивица на плажа не остава празна дори вечер, когато купонът „кипи на пълни обороти”.

Копакабана е мястото, което ще задоволи и най-капризния турист, търсещ мек ситен пясък, кристално чиста океанска вода, ласкаво и топло слънце. Това са само част от незабравимото преживяване, което може да изпита всеки посетил плажовете на Рио. Ако не сте любител на плажните бани, то определено ще имате възможността да се насладите на едни от най-уютните плажни кафенета и барове, както и дебелите сенки на палмовите чадъри и шезлонги. А докато си почивате от плажните бани, имате възможността да поиграете плажен волейбол или футбол.

Нощният живот в Копакабана не отстъпва по динамичност на дневния по никакъв начин. Целият плаж е изпълнен с нощни барове и открити дискотеки, които забавляват любителите на бурния нощен живот. Ако пък предпочитате една спокойна вечер, можете да се насладите на прелестния залез над плажа, пийвайки мохито в някое тихо крайбрежно барче.

Ето такъв бил животът в Рио, но ние не го почувствахме така. В Бразилия бяхме  през октомври. По това време там е пролет. Времето не беше достатъчно топло за плаж. Въпреки всичко, ние бяхме много доволни и щастливи от чудесно прекарания първи ден в Рио де Жанейро и Бразилия. Успяхме да видим доста неща от града и да се осъществи мечтата ми да се изкача на Захарната бучка.